Бариерата, Вежинов Павел, читать полную версию книги

Помогите раскрутить наш сайт, поставьте ссылку у себя в соц. сети:

Бариерата

— Ами тогава седнете! — казах аз. — Къде да седна? — Където искате… Тя седна на първата табуретка, която се мярна пред очите й. Всъщност не седна, а сякаш кацна там като зиморничаво врабче. И щом докоснах клавишите, изведнъж забравих за нейното съществуване. Винаги просвирвах нощем това, което бях написал през деня. Лошо работя, когато в очите ми блести слънцето, изобщо не обичам ясни слънчеви дни. Истински мога да почувствувам своята музика само нощем или в някой тих, дъжделив ден, когато ярките блясъци на деня и природата не са пред очите ми. И сега, докато свирех, отново усетих тия леки изблици на вътрешно ликуване. Увлякох се и изсвирих всичко докрай. Май че съвсем заприличах на тия глупци поети, които се опиват от собствените си стихове и мъчно се сещат да спрат, като почнат веднъж. Едва когато свърших, се досетих, че не съм сам. Повдигнах глава и я погледнах. Нейният вид можеше само да ме поласкае. — Хареса ли ви? — запитах аз шеговито. — Много! — отвърна тя спонтанно. — А знаете ли как се казва? — Знам! — отвърна тя простичко. — Нарича се „Кастилски нощи“… Надали щях да се слисам повече, ако внезапно ме беше ухапала. Там е работата, че композицията наистина се казваше „Кастилски нощи“. Но това знаех само аз и никой друг човек на света. Не бях го написал дори на нотните листове. Гледах я тъй, сякаш не беше човек, а някакво провидение.

Книга закрыта по требованию правообладателя.